Деонтичната логика квалифицира поведението на хората като задължително, разрешено или забранено. В логиката съотношението между “общата” и “деонтичната” логика е предмет на спор. Това, което е безспорно, е, че съгласуването на поведенията в нормите се подчинява на особени правила. Тези правила, приложени в процеса на логическо тълкуване, имат характера на деонтични аргументи.

Деонтичната непротиворечивост се изразява в това, че спрямо един и същи субект не може да бъде предписвано извършването на деонтично противоречиво поведение (например: задължение да се изпълни определено действие и същевременно забрана да се изпълни същото действие). Деонтичната балансираност се изразява в това, че на всяко предписание, което предоставя права, трябва да съответства друго – предписващо кореспондиращо задължение. Ако правата не са осигурени със съответстващи задължения, както и в обратния случай, се появява деонтичен дисбаланс.

От друга страна ежедневното ни мислене също е логически обосновано. То просто се подчинява на правилата на така наречената естествена (житейска) логика. Аргументът a generali sensu изразява общото правило, че за по-голямата част от термините интерпретаторът може да приеме, че вложеният смисъл е те да бъдат разбирани в техния широк смисъл. Този аргумент се изразява чрез голям брой максими, които са всъщност директиви за интерпретация: “да се тълкува в полза на общото правило”, “да не се различава там, където законът не се различава”.

Конституционният съд прилага аргумента a generali sensu в редица свои решения. В решение № 3 от 1992 г. по к. д. 30/1991 г. той използва максимата “да не се различава там, където законът не се различава”. Когато тълкува чл.130, ал.2 от Конституцията, че “за членове на Висшия съдебен съвет се избират юристи, които имат най-малко 15-годишен юридически стаж”, Конституционният съд приема, че: “Понятието “юристи”, употребено в посочения текст, обхваща всички юристи, включително действащите адвокати”.

Друг аргумент - ratione legis stricta позволява да се извърши стеснително тълкуване на определена норма от закона с мотив, че нейните термини имат тясно значение. Той практически се реализира чрез следните юридически правила за интерпретация: “изключението се тълкува стеснително”, “изключителната норма се тълкува стеснително”. Стеснително също така се тълкуват: наказателният закон, който установява престъпление, фискалният закон, който установява глоба, изчерпателното изброяване, точната дефиниция, привилегиите, наказанията.

Аргументът на стабилността (stare decisis) се основава на принципа за устойчивост на съдебните решения в рамките на една юрисдикционна система. За да може да функционира като едно цяло съдебната система трябва да дава еднакъв отговор на един и същи въпрос, зададен на отделните нейни части (отделните съдилища).

Аргументът reductio ad absurdum се състои в това логически да се развие твърдение от тезата на противната страна. Това логическо развитие трябва да доведе до съществено и непреодолимо противоречие с признати от противната страна като безспорни факти или други твърдения от нейната теза. Противоречието е съществено, то е абсурдно. Освен това става дума за вътрешно противоречие. Вижда се, че чрез reductio ad absurdum се разрушава противната теза, като се доказва нейната неистинност. Reductio ad absurdum не може да представлява доказателство, а само аргумент. Ако претендираме собственост и докажем, че противната страна не е собственик, това няма да бъде достатъчно, за да бъде уважен нашият иск. Въпреки това този аргумент е ефектен и създава силно впечатление за правотата на защитаваната от нас теза.

За разлика от естествената логика, правилата на специализираната юридическа логика са изразботени от юридическата доктрина и практика. Едни от тях имат опора във формалнологическите правила, като представляват тяхно доразвитие и юридическо преформулиране. Други представляват сентенции, където е ситнезиран вековният юридически опит и практика.

Аргументът nemo dat quod non habet може да бъде представен като юридически превод на едно от правилата на формалната логика. Съгласно изискванията на така наречения прост категорически силогизъм, ако една от предпоставките е отрицателно съждение, то и заключението трябва да бъде отрицателно. В областта на правото това означава, че ако А не е собственик на една конкретна вещ, която прехвърля на В, то В също не е собственик на същата вещ.

Много интересно приложение на този аргумент се съдържа в Решение № 320 от 1998г. по н.д. № 165/1996г., ВКС, III н.о. Съдът е приел, че “никой не може да бъде лишен от това, което няма” по повод на лишаване от право на правоуправление, което осъденият не е притежавал към момента на извършване на престъплението, това приложение всъщност е едно напълно правомерно доразвитие в сферата на наказателното право на максимата, която има чисто цивилистичен произход и история.

Аргументът “никой не може да черпи права от неправомерното си поведение” е един от основните принципи на правото. Той е типично юридически и не съществува в другите сфери на социалното регулиране, например морала. Аргументът притежава висока убеждаваща сила и е в състояние успешно да противостои на други принципи и аргументи.

От Редактора: Ако разполагате с други интересни материали, можете да ми ги изпращате на ana_y@abv.bg , за да обогатим заедно тематичния каталог. Благодаря ви!